Зареждаме съдържанието…
Зареждаме съдържанието…
БЪЛГАРИЯ, ТАКАВА КАКВАТО Е!
Мартеницата е украшение от усукани бели и червени конци, което се подарява и носи на 1 март с пожелание за здраве. Сродни обичаи има и в съседни страни.
На 1 март хората си подаряват мартеници от бели и червени конци с пожелание за здраве. За произхода им има различни разкази. Връзката с хан Аспарух е късна легенда, разпространена през XX век, а не исторически установено начало на обичая. Сродни практики има и в съседни страни.
Най-ранният точен момент, в който някой е започнал да връзва червено-бял конец, не е установен. По-надеждно е да гледаме какво хората правят и как го обясняват: посрещат пролетта, пожелават здраве и отбелязват прехода от зимата. ЮНЕСКО описва сродни практики в четири държави. Това не намалява българската мартеница, а показва, че близки общности са развили различни имена и форми на един споделен пролетен жест.
Мартеницата се закичва на дреха или се завързва на китката. На много места се сваля при първия щъркел, лястовица или цъфнало дърво, а после се оставя на клон. Точните правила не са еднакви навсякъде. Съществен остава жестът на подаряване — пожеланието достига до друг човек чрез предмет, направен или избран специално за него.
Червеният и белият конец може да бъде усукан у дома, подарен на близък или купен от майстор. Носи се на китка, на дреха или по друг местен начин. Свалянето при първо цъфнало дърво, лястовица или щъркел свързва обредния предмет с наблюдението на природата. Важни са подаряването и пожеланието между хората — не само самата украса или правилото на кой ден тя трябва да се свали.
През 2017 г. ЮНЕСКО вписва практиките около 1 март след обща номинация на България, Северна Македония, Молдова и Румъния. Общият червено-бял конец не заличава местните названия и начини на носене. Тъкмо това разнообразие показва как традицията се променя и продължава да живее.
Вписването през 2017 г. е общо за България, Северна Македония, Молдова и Румъния. ЮНЕСКО посочва предаването в семейството, чрез майстори и чрез музейни работилници. В селото и в града то изглежда различно: някъде деца се учат да усукват конци от по-възрастни жени, другаде го правят в организирано ателие. И двете форми могат да поддържат жива традицията, стига да се пази нейният смисъл.
Историческите сведения, местните примери и днешните практики са проверени по тези публикации.
Създадена с ImageGen за СБОРЪ.БГ. Художествена интерпретация на обичая — не е документална снимка.
Elena Chochkova · София · 2011 г. · CC BY-SA 3.0 · Оригинал